Гошко е момчето, което разплака много зрители на днешното неделно издание на “България от край до край” на БНТ. То е момчето, чиито сълзи се раждаха от тъжната песен на баба му. Чувства, според думите му, породени от: ”Толкова е красиво!” Неочаквано за самите нас, сълзите му капеха не от тъгата, която пеенето разпиляваше в околността под връх Турлата, а от звуците на красотата, която навярно момчето се страхува някой ден да не изгуби.
Има нещо много романтично, заради което ти се иска да прегърнеш това момче и да го успокоиш, като му кажеш, че докато него го има, ще я има и тази красота. Неговата чувствителност, отгледана грижовно, наистина e формирала отрано един съпреживяващ и много смислен човек. Та той даже не успя да скрие сълзите си, които издайнически си намираха път измежду простряната върху лицето му длан! Тази естествена чувствителност, която е толкова близо до природата, сред която той е отгледан, бе най-милият израз на вътрешния му неподправен и стойностен свят. Това ме кара да мисля, че подобно отношение към традициите и земята, която обича, няма да позволи тя да погине. Въпреки обезлюдяването, духът на неговите предци продължава да живее чрез преживяванията му, чрез топлия поглед, с който обгръща всичко наоколо, чрез мелодиите, които изтръгва, надувайки меха на гайдата. Една изненадваща любов към родното и миналото, което момчето познава само от разказите на баба си. А вие забелязахте ли с каква вещина говореше за съвсем не момчешките работи – косенето, сушенето на сеното, събирането му на бали? Има за какво да му завиждат градските момчета.
Сгушило се под сянката на връх Турлата, издигнал се като купа сено над селото, мястото изглежда като магия за очите. Професионалната камера на “От край до край” и този път успя да ни впечатли с красотата на непознат българси край, скътан в пазвите на Родопите, но и да напълни очите ни с влага, която потече като ручейчета не само по лицето на Гошко. Едно красиво място, обвито в мъгла, която лъчите на слънцето се опитват да прогонят, провирайки се между боровете, с които е залесено Черночето. Идилията, излъчвана от всеки кадър, е като празник за душата. Истинско завръщане в миналото! А може би, вземайки предвид преживяванията в душата на Гошко, това е като завръщане в бъдещето.
Според мен, “От край до край” e eдин успешен проект на БНТ, а неговият автор и режисьор Йордан Димитров успява всеки път да докосне най-тънката зрителска струна и ненатрапчиво да ни накара да преживяваме и да се замисляме. В обектива на камерата природата продължава да живее в най-естествените си цветове, а героите, с които ни среща са все така автентични и странни в своята естествена неподправеност и посветеност. Едно достойнство на филмовия продукт, който продължава да събужда спомени за пасторални картини от отминал живот и да провокира болка по отминало детство, закътана в душата ни и вече изгубена в аромата на прясно окосеното сено, примесен с вкуса и на току-що издоеното мляко… Публицистика, ценности, естетика… и толкова много въпроси, свързани с настоящето и с бъдещето на тази древна земя. Впечатлена от Гошко от село Солища, което е на 4 км от Широка лъка, си казвам, че докато има Гошковци като него, които не сдържат сълзите си, развълнувани от красотата в тъжната бабина песен, ще я има и България… Бъди здрав Гошко! Остани живата памет на този край, и предай нататък!
