И СЕ ПЕЕ, И СЕ ПЛАЧЕ НА БЪЛГАРСКИ

голо бърдо
Време за четене: 3 минути

„В Голо бърдо откак се раждат децата, на нас ни се казва: как говорите – на български. Никой не казва друга дума. На никой друг език. В албанско училище малките не знаят нито една дума албански. И се пее, и се плаче на български.“ Това са думи на Хаджи Пируши – председател на сдружение „Просперитетът на Голо Бърдо“. След подобен аргумент можеш само да направиш дълбок поклон пред тези хора, чието съмосъзнание за етническа принадлежност е все така свежо и убедително. Та кой пее или плаче на друг език, освен на майчиния?

През Средните векове Албания е била част от българската държава. Тук се намира областта Кутмичевица, която представлява една трета от тогавашната българска държава, наричана Долна България. Там пристига и Климент Охридски, изпратен от княз Борис, където той създава прочути книжовни центрове. Навярно днешните българи, населяващи тези земи, са последните далечни наследници на онези, които жадно са попивали словото, създадено от  братята Кирил и Методий. Тях Климент е подготвял за свещеници, монаси, учители, граматици, писатели и преводачи. Не е случайно, че мисията му е част от политиката на княз Борис, а по-късно продължена и  от цар Симеон, за отхвърляне на гръцкия език в богослужението и в държавния живот и за развитие на българския език.

Силата на българския дух, който носят в себе си днешните  българи в Албания, е калена във времена на  асимилаторските амбиции на не едно авторитарно управление, както и на шовинистичните набези на съседни държави. Необходим ли е коментар на онова, което се е случило на нашите сънародници или на онова, което им се случва днес? Или по-скоро трябва да говорим за онова, което трябва да им се случи, благодарение на българската държава и на всички нас. Вярно е, че малко  са останалите  в старите гнезда. Никой не знае колко от тях са се разпръснали, прогонени от беднотията на изоставен от държавата край. Изгледах няколко видеа и не открих нещо по-различно от онова, което се случваше и продължава да се случва със селата в България – изоставени и разрушени имоти, възрастни самотни хора, все по-малко млади хора и опустели училища…Но онова, което повтаряха беше, че “тука  българска държава  е имало от хиляди години и че тук са родени, и тук искат да умрат.”

Признаването на българското малцинство, населяващо областите на Мала Преспа, Голо бърдо и Гора сложи край на една историческа несправедливост. Оттук нататък неговите права ще се регламентират конституционно  в рамките на албанската държава. С това свое решение, постигнато след ожесточени дебати, aлбанският парламент  показа, че е дошло времето на ново поколение политици, които  с този акт поставиха над всичко интересите на албанския народ и желанието му да се интегрира към Европейския съюз, зачитайки неговите ценности. Най-важната, от които е правото да волеизложиш свободно българското си самосъзнание. Така беше сложен край на историческите наслагвания във взаимоотношенията между балканскияте държави – причина за не един военен сблъсък.

Признаването на българското мнозинство в Албания бе резултат от настоятелните усилия на българското правителство, на евродепутатите ни, на активността на българите от Мала Преспа, Голо бърдо и Гора, обитаващи от хилядолетия тези днешни албански територии, както и на подкрепата на Европейския парламент. Оттук нататък, България и българското правителство не просто са длъжни да протегнат приятелска ръка към Албания, но и да се погрижат за нашите сънародници. Активизиране на културните връзки, оказване на методическа помощ за изучаването на български език в запазените все още училища в тези населени места, създаване на възможности за информационен обмен, подпомагане на културно-просветните сдружения и облекчаване процедурата по получаването на българско гражданство – трябва да са първите стъпки на внимание към тях. Не е далеч времето, когато между двете световни войни страната ни развиваше активна дипломатическа дейност за признаването правата на българско малцинство. Има факти, които доказват, че тогавашната албанска власт е търсела не веднъж съдействие от българските правителства за опазването на българската общност от чужда асимилация. Точно обратното се случва с официалната българска позиция след 1945-та година. Комунистическата власт не просто загърбва българското малцинство, а го оставя на асимилаторскияте амбиции на Скопие в името на т.н. пролетарски интернационализъм.

След десетилетия на затвореност на албанската държава, на противопоставяне и на манипулации, относно легитимиране правата на българската етническа общност, Албания има  шанса да се приобщи към онези  държави, чиито достижения в социално-икономическото развитие са доказали, че Европейският съюз и европейските ценности са тези, които работят в интерес на гражданите и на просперитета на националните икономики. И България, и Албания трябва много бързо да съумеят да трансформират  ускорението, зададено им от това решение на албанския парламент и да дадат ход на онези приоритети, които ще се отразят положително на междудържавните им отношения. Във времето преди българското европредседателство, Албания не просто спечели България за приятел, нейният парламент и правителство  категорично заявиха на албанския народ, че обвързват дългосрочно  надеждиту му с интегрирането на страната им в Европейския съюз.

error: Свържете се с автора за разрешение!!