ВЪРХОВЕНСТВО НА ЗАКОНА И ОХЛОКРАЦИЯ

върховенство на закона
Време за четене: 4 минути

Когато говорим за върховенството на закона се има предвид т.н. „принципи на правовата държава“. Приемаме, че България като членка на ЕС е длъжна да се съобразява с чл. 2 от Договора за Европейския съюз, защото спазването и прилагането на законите е основополагаща ценност. В този смисъл, очакването на гражданите е, че всички органи и институции ще действат в рамките на закона и в съответствие с ценностите на демокрацията, като съблюдават основните права и ще реализират дейността си под контрола на независими и безпристрастни съдилища. Тук е мястото да кажа, че в основата на този контрол е преди всичко прозрачният, демократичен и плуралистичен законодателе процес. В правовата държава всеки гражданин трябва да се чувства правно сигурен и спрямо него не бива да се упражнява произвол от страна на нито една от трите власти. Но не бих пропуснала да отбележа, че въпросът за произвола е двупосочен и няма да ми е трудно да се аргументирам, предвид че у нас в последно време се случват неща, които са симптоматични за проблем, свързан с нарастващото недоверие към елитите и към институциите, представляващи трите власти. Един проблем, който се оказва, че не се отнася само до България.

На този фон гарантирането на върховенството на закона е част от функционирането на демокрацията. Неговото изражение е в спазването на правилата и в справедливостта на правната защита. Но това е само в смисъла на гражданските права. В глобален мащаб недостатъците, свързани с върховенството на закона, се отразяват на икономиката и на съдебната система, възпрепятстват борбата с корупцията. Това естествено рефлектира върху функционирането на бизнес средата и на стабилността на публичните финанси. Самото влизане на България в ЕС се отрази на правовия ред и утвърждаването на правовата държава. Готова съм да споря с всеки, що се отнася до разделението на властите, структурирането на системите и възможностите за правна защита. Ако обаче върховенството на закона не е добре защитено, това несъмнено накърнява основите на демократичната държава. Поради това и съществуват механизми за взаимен контрол на трите власти. От своя страна EС също разполага с иструменти за подпомагане на прилагането на принципите на правовата държава, за съблюдаване на демократичните принципи и ценности, както и защита на финансовите интереси на Съюза. В края на 2020 беше прието правилото, което обвърза достъпа на държавите членки до европейски средства с условието да спазват върховенството на закона. Ако Европейската комисия установи, че дадена страна нарушава този принцип, тя може да предложи спиране или замразяване на плащанията от бюджета на ЕС към нея.

Предвид току-що казаното, напоследък ми се налага все по-често да си задавам въпроса: А накъде е тръгнала България? Докъде може да ни отведе нагона да се руши и да се започва винаги отначало. Ако през 1989-та знаехме какво следва и какво искаме да се случи, днес избор няма и никой не ни го предлага. Напротив, свидетели сме на нещо вече преживяно – дежавю, което всеки ден убива демокрацията, която изстрадахме и продължаваме да го правим. Прословутата “промяна” засега е в ръцете на илюзионисти. Знаете, илюзионистът (Illusionner – въвеждам в заблуждение) е фокусник, който съумява да задържи вниманието на зрителя, но винаги трябва да имаме едно наум, че фокусите му са една заблуда. За голямо съжаление, и в политиката се появиха такива илюзионисти. Те са симптом на кризата на елита и на недоверието към институциите. Според мен това е един режисиран процес, който се цели в подронване устоите на демокрацията. Разчита се натиска на нарочно организирано малцинство, на тълпата. Тези граждани в никакъв случай не представляват “хораТА”, “народа”. Странни са и онези, които въпреки усилията им не успяват да се впишат като лидери в смисъла на това понятие.

Истината е, че се наблюдава тенденция на десакрализация на политиката. Българската политика вече не е това, което трябва да е. А предвид формите, които се използват за натиск, се делегитимира обществения договор. Налагането волята на тълпата и малцинството не трябва да се бърка с демокрацията и с правото да протестираш. Ще чуете политолози да говорят за охлокрация (на старогръцки οχλοκρατία, от οχλος – тълпа и кρατος – сила, власт). Означава власт на тълпата и в никакъв случай не трябва да се бърка с демокрацията, а по-скоро е нейна изродена форма. Двигател на охлокрацията са популистите и демагозите, които стават особено активни в кризисни периоди. Никога не бъркайте тълпата с “хораТА” или с “мнозинството”. И нещо много важно – те вървят след случайни избори и случайни избраници. Движи ги желанието да излязат от зоната на собствената маргиналност. Неочаквано виждат в разрушението начин да вземат участие в социалните процеси, т.е. да се почувстват важни. Те разчитат на разпънатите палатки, на търкалянето по жълтите павета, висенето на прозорците на парламента, на замерянето на сградите на властта или на нейните представители с яйца, мъртва риба или домати, като на начин да влияят за постигането на своите цели. А те са най-често авантюристични и популистки като искания. Издигат антисистемни лозунги и действията им често са свързани с улични погроми и вандализъм. Вече сме го виждали…..

Охлокрацията поражда единствено нестабилност и влошаване на социалната ситуация. Тя винаги е начало на тоталитарна, диктаторска или на олигархична форма на управление. Когато натискът на улицата диктува, а не се следва върховенството на закона, се формират противоречиви обществени нагласи, които водят до пренебрежимо отношение и недоверие към действието и прилагането на законите, както и до незачитане правата на останалите граждани. Повече от една година в България тече процес на пълзящо посегателство върху отделните системи, а в момента и на похищение на отделните власти от страна на служебното правителство. Изразените форми на охлокрация вече съжителства с авторитарна форма на държавно управление – няма парламент, а безконтролната власт е съсредоточена еднолично в ръцете на президента, който не носи никаква политическа отговорност. И в това е най-куриозната част от българската конституция. А за вас избирам едно от последните стихотворения на старозагорския поет Кирил Христов, писано през 1944 година:“Тез джуджета край мен! / А лудеят за власт. / Ако ще би за ден! / Ако ще би за час!“

error: Свържете се с автора за разрешение!!