Да очакваш eсенният парламентарен звънец да удари, е като да си пред откриването на новия сезон на най-големия български театър. А щом е така, и ни предстои премиера, то нека си припомним думите на възрожденеца Добри Войников – авторът на “Криворазбраната цивилизация”, според когото по онова време всеки театрален спектакъл се е превръщал в училище за народност. И е бил прав! Възрожденският любителски театър е влияел силно на най-съкровените чувства на българския народ, свързани със свободата и родолюбието. А всеки спектакъл е бил едно вдъхновяващо преживяване за цялата културна общност, представлявана от актьори и от зрители.
Знаете ли, че успехът на възрожденския театър се криел именно в съществуването на тази културна общност? Общи били мислите и на изпълнителите, и на публиката. Те като едно цяло преживявали театралната игра, и всеки момент очаквали оня миг, когато и зрителите влизали в ролята на актьори – с реплики, с действия и с възгласи от залата. Истинска врява! А току-виж, и някой се е качил на сцената! Така малките читалищни помещения спонтанно изглеждали като да са територия на свободния дух и на българското слово. Героите произнасяли дълги монолози, изпълнени с патетика и затова прозвучавали като дългоочаквани речи, в които прозирали болка, съчувствие или силно патритично чувство… Често високопарното говорене на героите – израз на мнима цивилизованост, както е в “Криворазбрната цивилизация”, се съчетавало със словесни каламбури, чужди думи и грешки, които предизвиквали смях в залата.
Малката читалищна сцена била като гилотина за онези герои, чието поведение не отговаряло на изискването за благоприличие и очаквана социална заинтересованост. А подкрепата на зрителите била за резоньорите, т.е. за онези, които изразявали очакванията на народа. Така комедийните образи се посрещали с тропане и подигравателни подвиквания, а положителните били напътствани, посрещани и изпращани с продължителни аплаузи и c възглас: ”Ха, така!” Затова и възрожденските автори са знаели много добре в кой момент от композицията на комедийната или на драматичната творба, да “извадят на бял свят“ кулминацията в сблъсъка на доброто и злото – най-често експлоатиран художествен похват, скелето на всяко конфликтуване във възрожденските творби, предназначени за сцена. Силата на творческото майсторство била в непоколебимото им убеждение, че нищо не е по-важно от положението на народа, така както е в “Иванко” на Васил Друмев – една пиеса, чието послание е за необходимостта от силни личности, които могат да преборят страстите и егоизма си, и да се посветят на народното благо.
Ще ми се да завърша с предговора на “Криворазбраната цивилизация”. И макар Войников да има предвид мнимата цивилизация, прочетеното звучи универсално: “Гражданска добродетел, човеколюбие, братска любов, състрадание, социална привързаност: сички тия са избърсани от речника на мнимообразования”…А аз ще допълня: политически мързел, политическа самонадеяност, политическо безхаберие: сички тия трябва да са отдавна избърсани от поведението на българските депутати. Тогава може би ще се изпълни и другото, изречено от Войников: “Добре е злото овреме да се предвари.“ Та, думата ми беше за парламента – като за възрожденски театър…
