Или историята с победата на „Зеленски” на изборите в САЩ и поражението на Тръмп
Eвгений Хулюк, zaxid.net
Друг пик в популярността на украинския президент Володимир Зеленски дойде след пълномащабното нахлуване на Руската федерация в Украйна. Лицето му беше на страниците на всички световни медии, а речите му бяха анализирани в цитати. Феновете сравниха Зеленски с британския премиер по време на Втората световна война Уинстън Чърчил. Това съвпадна с разочарованието на западните общества от техните политици. Поради възрастта на настоящия и вероятно следващите (вече настоящи) президенти на САЩ дори започнаха да се разпространяват „мемета“ за Зеленски като следващ президент на Америка. Тогава това ме накара да се усмихна. Във всяка шега обаче има само частица от шегата. С известни резерви все пак може да се съглася с тезата, че „Зеленски“ спечели последните президентски избори в САЩ.
Риторични танци на „несистемни“ шегаджии
Тръмп в навечерието на своя мандат и Зеленски преди него, не бяха системни политици. И двамата са повече или по-малко известни като бизнесмен и актьор. Поведението им е подходящо и предизборните им кампании са изградени на базата на това и, очевидно, на отказ от елементите на класическата политика. Владимир Зеленски нарече себе си „присъда“ на старата система, той беше против всичко лошо и за всичко добро. Той „нищо не дължи на никого“, но политиката не работи по този начин. Доналд Тръмп говори за всичко и за нищо. Трудно е да го приемеш, а още по-трудно да му се довериш. Сега той „прави Америка велика“, а утре ще предложи на американците да платят за войната с митата. Затова казвам, че на ниво реторика и подход, тези политици имат много общи неща.
Владимир Зеленски дойде на власт като политик на мира. Темата за прекратяване на войната беше в основата на предизборните му обещания. Зеленски беше запомнен с наивните си и безсмислени фрази за мира, който искаше да види „в очите на Путин“. Това беше придружено от мръсна игра срещу неговия конкурент и предшественик – петият президент на Украйна Петро Порошенко. Екипът на Зеленски директно и чрез съмнителни източници (като Александър Дубински, депутат от партията „Слуга на народа“) обвини Порошенко, че прави бизнес по време на война. Известно е, че това не беше аргументирано, но Дубински бе използван по предназначениеи той изпълни своята функция.
По време на първия си мандат Тръмп беше запомнен с противоконституционното си желание да задържи властта на всяка цена. Затова той изгради новата си предизборна кампания върху утопичната и неразбираема идея за „Велика Америка“ (Зеленски имаше мечтаната Украйна), дискредитирайки своя опонент – предишният президент на САЩ Джо Байдън. Негови са и думите, че войната нямало да започне, ако по това време президент е Тръмп. Известни са и изявленията му за Джо Байдън и Камала Харис. Както в случая със Зеленски, чиито критики към опонентите му не са лишени от основание. И в двата случая обаче – и единият, и другият, прекрачваха границата и манипулираха. Докато критикуваха опонентите си, Зеленски и Тръмп не предложиха нищо в замяна. Само гръмки, голи абстракции. Първият пееше за ефимерното величие на Америка. Вторият „промени Украйна с нас“. И двамата незабавно сложиха край на войната. Никой не говори за механизмите за постигане на целите. Само твърдения, които са в унисон с очакванията на избирателя, т.е. да са мед за ушите и душата на обикновения човек.
Само решението на президента не е достатъчно, че „лекари и учители получават реални заплати“. Само волята му не беше достатъчна в битката с корумпираните служители. Нищо не пада от небето, а изисква системна работа и разбиране на процесите. Няма смисъл да споменаваме бабите, които получават „прилична пенсия, а не инфаркт от битова сметка“. Особено на фона на инфлацията, растящите сметки за комунални услуги, ниските (с изключение на прокурорите с увреждания и висшите чиновници) заплати и пенсии и падащата платежоспособност на хората. „Украйна от близкото бъдеще“ на Володимир Зеленски се оказа на практика напълно различна от предизборните популистки лозунги. Може би наистина предизборно обявеното е „не просто програма“ на президента Зеленски, а това са „негови ценности“. Вероятно иска „Украйна, от която децата ни няма да си тръгнат“. Въпреки това, и деца, и възрастни напускат Украйна. Положението не е лесно. Това не е следствие само от действията на Зеленски и не е свързано само с него – в страната има война. Всичко обаче рязко контрастира с рая на земята, който политическите му стратези рисуваха предизборно. Зеленски подкрепи тази переспектива и отговорността остава негова – на президента.
Как Америка се изправи… и се качи на кораба Чипола -Trump
Володимир Зеленски преодоля бедността в Украйна. Владимир Путин превзе Киев за три дни. Чакаме Доналд Тръмп да направи Америка отново велика. Но всички те като че ли забравиха, че политиката е най-ефективният механизъм за решаване на текущи проблеми, намиране на пътища за постигане на практически цели.
Четенето на автобиографията на Тони Блеър, министър-председател на Великобритания от 1997 до 2007 г., доставя значително интелектуално удоволствие. Неговият „Път“ е доказателство за професионализъм, постоянна и упорита работа върху себе си и лично преживяване на всеки проблем, с който е трябвало да работи. Може да не сте съгласни с политиката на Блеър или да не споделяте ценностите му, но не можете да отречете професионализма му. Без бързи решения или решения „просто за забавление“, без обещания за връщане на Британската империя и други подобни. Виктор Юшченко, председателят на НБУ (1993-2000), министър-председател (1999-2001) и президент на Украйна (2005-2010), също има спомени. Това е може би най-важната фигура в политическия живот на Украйна след обявяването на независимостта, визионер, който утвърждава националната идея. Той беше първият, който удари колониализма и расизма в Украйна. „Недържавните тайни“ на Юшченко се различават от написаното от Блеър. То е по-малко изпипано и много колоритно, но също така разкрива ясните намерения на този политик, дълбокото му разбиране на процесите, виждането му накъде да върви и каква държава да гради. Да гради, а не да спекулира по дадена тема.
Сега това е в миналото. Политиката на 21 век е различен свят. Сега на върха не е този, който има подходящо образование, визия и предлага ефективни решения, а този, който красиво изразява това, което избирателят иска да чуе. Артикулира очевидното умело и атрактивно. Като Чипола** на Томас Ман, който пленява тълпата, забавлява хората с магически трикове. Той се подиграва и унижава, осмива, провокира и успокоява. Не създава нищо, не изгражда нищо, не предлага нищо. Той просто придобива харизма и майсторска игра, която е на ръба на реалното и магическото, невъзможното, но желаното. Никой нищо не разбира, обикновеният човек се мъчи в мрежата, а политикът имитира и паразитира.
Хапчето популизъм в началото може да е сладко, но в дългосрочен план води до отрезвяване и разочарование. Когато „краят на ерата на бедността“ не се вижда и величието на Америка не се е завърнало, войната продължава, а популисткият политик напълно е загубил нишката на играта си, дори най-големите привърженици на такъв Чипола могат да получат прозрение. Особено след като няма много опции, където той може да отведе своите зрители. Изразените от него „цели“ нямат нищо общо с политиката и практиката на живота. Те са невъзможни. Ако Приднестровието е без газ и Додон обещава бързо да установи доставките му, ако Тръмп, поради натиск върху Украйна, обещава да сложи край на войната, която Русия започна, ако Зеленски обещава просперитет, а неговата фискална политика убива предприемачеството, зад това има мръсна игра… Този колос на глинени крака определено ще се срине. Въпросът е кога и на каква цена.
Чипола изпълняваше триковете си, докато се чувстваше тъжен. Разбираше, че речта му няма да завърши с нищо. В крайна сметка не е слънчева земя, а голям гаф. Нещо подобно виждаме в последните публични изказвания на Путин. Той говори за „величие“ и „триумф“, поводи за гордост, но не в тържествена, празнична атмосфера, а в гробно мълчание. Изстискване на думите с приглушен глас. Той разбира, че амбициозните му цели са непостижими и той не струва нищо. Въпреки че имаше възможностите и ресурсите, той никога не построи нищо. Страната му, каквото и да говори пропагандата, е гробище за руснаците. Руската федерация носи смърт навсякъде. Това е пример за всички политици популисти. За Тръмп, който се възхищава на Путин. Можете да опитате да спрете навреме или да стигнете до края и да стигнете до бреговете на Нарагония, страната на глупаците, за която Себастиан Брант*** пише още през 15 век. Путин вече е там. Само времето ще покаже кои популистки политици ще му правят компания.
Прев. от укр.
*Оригинално заглавие -Кожен із нас – Чіпола. Або історія з перемогою „Зеленського“ на виборах у США і поразкою Трампа, Евгений Хулюк, Zaxid.net
**Чипула е герой от новелата „Марио и фокусникът” на Томас Ман. Става въпрос за една от забележителните творби на Ман, която е с антифашистки характер. Фокусникът използва методите на масовата психоза – чрез сугестиране на публиката да наложи господството си над нея, присъщо за идеологическите похвати на хитлеро-фашизма. Новелата завършва с убийството на Чипула, извършено от младия келнер Марио.
***Себастиан Брант е германски писател от епохата на ранния Ренесанс, хуманист и сатирик. Автор е на “Кораб на глупците”. Нарагония, към която се е отправил кораба, е измислената страна на глупаците. Натам са се устремили двама човека. Целта е ясна, а надеждите – големи.
https://zaxid.net/statti_tag50974/
