По мое мнение, преобладаващата част от днешните български политици се изявяват на едно много ниско интелектуално и експертно равнище. До подобен извод няма да е трудно да стигнете, имайки предвид поведението на отделни представители и на парламентарни, и на извънпарламентарни партии. Има голям дефицит на смислено политическо говорене, ясно формулирани политически тези и на раждане на концептуални идеи и послания. Но навярно ще кажете, че това са все компоненти на “високата политика”. С малки изключения, сега сме свидетели на някакви злободневни “сюжети” и на насищане на политическото пространство с опорни точки, произнесени по няколко пъти на ден от различни представители на една и съща партия. А знаем, че политическото говорене е преди всичко експертен ракурс, който трябва да бъде разбран от обществото. Към негативното усещане можем да добавим и факта, че не всички политици се съобразяват с изискването за обективност, дори при умишленото и целенасочено концентриране върху негативните аспекти на управлението или на обществения живот. Гражданите имат очаквания не за непрекъснато повторение на наубедителни и заучени фрази, не за безпринципни “твърдения”. Техните очаквания са свързани със стойности на иновативността и напредъка на обществото. Огледайте се и се ослушайте, за да разберете колко от тях днес могат да го правят и колко от тях преследват тяснопартийния интерес да ви заблудят.
Няма съмнение, че не може да очакваме от никоя опозиционна партия да се съгласява с парламентарното мнозинство и с правителството (което и да е), излъчено от него. Истината обаче е, че диалог трябва да има, и той е свързан съвсем нормално с дискусионното обсъждане. Това е и най-сигурния начин за налагане на тези и за печелене на обществена подкрепа, което е крайната цел на всяка политическа сила. А парламентът е истинското място за дебати с участието на народните избраници. Няма случайност в това, че всяка партия се стреми да премине определената със закон процентна граница за влизане в Народното събрание. Попадайки там, дори в качеството си на опозиция, съответната политическа сила получава реална и конституционна възможност да отговори със смислени действия на доверието, дадено им от българските граждани. Един от способите да го реализират е като търсят допирни точки за съгласие с мнозинството и диалог c всички парламентарни групи. Диалогичността и приближаването на позиции при вземането на решения не е сговор, не е съглашателство, както се опитват да ни внушат от БСП, а основен парламентарен подход за реализиране на законодателна дейност. Парламентът не е сборище на политически разбойници, чиито крясъци от тепиха на парламентарната зала се препокриват единствено с партизански набези за незаконно превземане на властта след доскорошни демократични парламентарни избори.
Първата стъпка в търсенето на съгласие е всеки политик и депутат да успее да се освободи от предразсъдъка, че щом друг има опит, различен от неговия, то той е грешен. Така мислят само случайно попадналите в политиката. А тя не е за дилетанти. Истинските политици гледат на търсенето на диалог и на съгласие, не просто като на умение, но и като на основна политическа ценност. Това е един процес, в който се налага да се правят и компромиси, когато става дума за важни решения. Водеща е мотивацията – законите, идеите или концепциите трябва да се случат, когато са в интерес на обществото. Трудността в политиката идва от това, че менте-политиците не могат да преодолеят естествената човешка склонност да се държат винаги “против”. Има голяма разлика между човека, който е готов винаги да се противопоставя, и политика, който разбира смисъла на тази обществено-полезна дейност – да е с висока добавена стойност. Що се отнася до високата добавена стойност, тя се свързва все повече с отговорите на въпросите, който българите напоследък си задават: ”Този политик бил ли е почтен в досегашния си съзнателен живот? Спазвал ли е законите или се е възползвал от тях?”
В латералното мислене съществува понятието “съгласие за несъгласие”. При него, “чрез различни приоритети или различен набор от ценности, мненията неминуемо ще се различават. Но поне основата за различията ще бъде ясна на всички страни.” Казвам ви това, имайки предвид, че политиката е сблъсък на идеи. В основата на всеки политически дебат е различието, но това не го лишава от смисъл, заради крайния резултат. Както казва Едуард де Боно – авторът на латералното мислене, “съгласие за несъгласие” е равнище на консенсус, дори при най-обострено противопоставяне. Но дали противопоставянето е достатъчно убедително изражение за съществуването на различно мнение или на друга гледна точка? Най-важното във всяка подобна реакция на несъгласие остава умението да се стъпва върху достатъчно ясно дефинирана изходна база за обратно съждение. В този контекст е силно “впечатляващо” днешното опозиционно говорене, което граничи с теории на конспирацията и с политическа параноя. Не става въпрос за обикновен стилистичен похват, а по-скоро – за зловредна тактика, реализирана с внушения за съществуването на някакви “зловещи” политически връзки, “сделки” и “заговори”.
Аз от много време пиша за целенасочената хибридна тактика, чрез която се посегателства на възприятията на гражданите. И това се прави най-вече от политици на БСП и на няколко извънпарламентарни партийки-джуджета, и то по начин, който се цели дълбоко в мисловните и поведенчески нагласи на гражданите. Обяснението – ценностите на възприятието се отнасят до това, как нещо се възприема. Както казва Де Боно, „възприятието е начинът, по който виждате нещата и по който чувствате и реагирате на видяното – без значение на съществуващата реалност.” Затова целта на опозицията е да изкривява истината за действителността, въздействайки на възприятията и извличайки за себе си определени егоистични политически ползи, свързани с настройването на обществените нагласи срещу опонента. Разчита се на фалшивите новини, спекулирането с факти или на субективното им информационно отразяване. Но по-коварната част от тази тактика е целенасоченото подвеждане на обществото в заблуждение чрез неверни интерпретации. Най-пресните случаи са свързани с публичното говорене за преференциите, машинното гласуване…
Авторите на погрешните интерпретации много добре знаят, че коментарите им не са издържани и коректни в експертно отношение, но целта е ефекта на дискредитиране на ГЕРБ, на управляващите, на институциите и на държавността като цяло. Подобен род провокации са опасни, защото така обществото бива умишлено тласкано към погрешни заключения и реакции. Но аз се надявам, че след тридесет години демокрация, България все още разполага с достатъчно критична маса българи, които не са загубили рефлекс за разпознаване на всяко непочтено присъствие в политиката. Така няма да позволим на “варварите”, както обичам да обозначавам всички онези политическите “доктори по замайване” (по определение на Де Боно), да прекарват цялото си време в ръководене на нашите възприятия, следвайки единствено собствените политически интереси и изгоди. Няма принципност, няма ценности, а само едни груби тяснопартийни сметки. Ще ги разпознаете лесно по популизма, по дефицита на ясни политически тези и по рефрена “така не може да се управлява тази държава”…
