Да започнем със значението на понятието “реформа” (на лат. reforme) – преобразование, промяна, нововъведение, реконструкция, новаторство, модернизация, преустройство, ориентирано към очакванията на хората за подобряване на техния живот чрез повишаване на качеството и за по-добри резултати. Тази крайна цел изпълва със съдържание и всяка реформа, свързана с обществените отношения и функционирането на държавата. Желанието те да бъдат реформирани, е пораждало не едно и две обществено-политически движения, възникнали върху основата на определен обществен интерес. Дори в края на 80-те години, в навечерието на глобалните идеологически сътресения, довели до промени в Източна Европа, се заговори за т.н. “преустройство. То обаче не беше нищо друго, освен последен опит на комунистическите партии да задържат властта си в тези страни.
През последните двадесет и осем години, у нас бяха извършени и продължават да се извършват не една, а много реформи – конституционна, в собствеността, поземлена, институционална, в здравеопазването и в образованието, в културата, административна, пенсионна, съдебна… Усещането е, че всичко в общественото ни развитие се свързва с говоренето за непрекъснато провеждащи се реформи, което засилва скептицизма и изчерпва народното търпение, че изговореното най-после може да се случи. И тъй като този процес все не достига до своя край, спокойно можем да говорим за безкрая на българските реформи. Факт, който натоварва тези институционални и обществени усилия с доста негативно значение.
Българска традиция е, да се говори за реформи при възникване на най-кризисни ситуации. Най-често те са свързани с недостиг или разхищение на средства, и без промяна на качеството. Точно тогава се проявяват и познатите принципни различия – управляващите (които и да са те) да намират решение в съкращаване или увеличаване на средствата и ресурсите, а хората да очакват промяна, свързана най-вече с качеството. Те са особено чувствителни към такива системи, като образование, правораздаване, здравеопазване, опазването на обществения ред и т.н. Някак свикнахме, че проблемите в тях може да се решават единствено с наливането на нови финансови средства. За българските условия този подход, като че ли се оказа най-работещото решение. И така…, до следващия път.
Истината за всяка реформа е, че тя трябва да предвижда, изпреварва и предотвратява една или друга кризисна ситуация, да неутрализира едни или други негативни последствия. Успехът на една реформа може да се гарантира още в етапа на нейното стартиране – дискусионното обществено обсъждане, което трябва да включи цeлта и свързаните с нея очаквания за промени в системата, и как те ще се отразят на обществените отношения и на хората. От интерактивото говорене, свързано с изразяването на различни гледни точки, може да се очаква и раждането на много положителни обществени резултати. А това непременно ще послужи за основа на бъдещата стратегия. Но дори да се стигне до окончателното й разработване и приемане, ако няма налична експертна готовност за реализирането й, тя ще е осъдена на провал. Още по-заплашително за успеха й, ще е липсата на смелост за провеждането на непопулярните мерки. Известно е, че всяка реформа е свързана с тях. Винаги се намират противници и засегнати, които възпрепятстват и недоволстват. Партиите добре знаят какви негативни реакции могат да последват от прилагането на едни или други непопулярни действия, затова щом дойдат на власт, те просто задържат реализирането им, или “забравят” за предизборните си обещания.
Според мен, всяка добра и смислена реформа трябва да свързва финансирането на обществените системи не с друго, а с промяната в качеството на обществените отношения – единствената характеристика, чието достигане може да удовлетвори очакванията на хората. Те искат и имат право да знаят за какво се дават публичните средства, особено що се отнася до най-реформираните системи. Известно е, че през годините те са и с най-нарастващ относителен дял на държавнo финансиране. В същото време констатираме, че въпреки наливането на много пари, качеството се влошава, а заедно с това расте и общественото недоволство. Работата е там, че няма добри управленци на средното ниво, които да са и добри финансови мениджъри – да реализират концепция, защитаваща обществения интерес при разходването на публични средства и ресурси. Определено има дефицит на такива кадри в най-коментираните системи – образование, здравеопазване… А знаем, че качеството на мениджмънта е един голям ресурс за успеха на всяка реформа.
Всичко, което е свързано с една реформа, трябва да е прозрачно и интерактивно, т.е. правилно разбрано и дебатирано, както от тези, които ще я провеждат, така и от онези, чиито интереси ще засегне. Когато се появи “шум” в някоя от обществените системи, това е сигнал, че трябва да се започне обществен дебат. И от това не бива да се прави “скандал”, в който опозицията да вижда за себе си възможност само за политическа атака срещу управляващите. Това по-скоро е повод за прагматично дебатиране – налага се да бъде защитен определен обществен интерес, като се предприемат действия за реформиране на съответната система. Този дебат трябва да осигури прозрачност, отнасяща се до актуалното й състояние, да е свързана с управлението и разходването на публичните средства, както и в каква степен функционирането на системата съответства на обществените очаквания за качество.
Време е да се излезе от практиката, общественият дебат да акцентира единствено върху ултимативно поставените искания на работещите в дадената система, и как може или не може те да бъдат удовлетворени. При това – до колко обективен като процес, може да е един дебат, особено ако той протича под заплахата от стачки и протести. Обществото очаква всеки дебат да бъде осмислен и откъм реалните стойности, които съответната система създава, и в каква степен тя успява да удовлетвори обществените очаквания. Настъпилите диспропорции в разпределението или в начина на усвояването на финансовия ресурс, не бива да остават скрити. Oбществото има право да чуе отговорите на три важни въпроса – за актуалния размер на отпусканите публични средства, как се разпределят и за какво се разходват, и какъв е начина на тяхното отпускане. Но извън това, се очаква отговора и на още един въпрос –доколко държавнически се управляват тези системи на средно управленско ниво. Разработена ли е ясна концепция за съответните политики по реализирането на държавната стратегия, обезпечена с това финансиране, удовлетворяват ли се обществените очаквания във връзка с качеството на извършваните дейности. Някак се изпуска тази брънка – колко успешно се реализира държавната стратегия в дадената система. Защото отговорността за един успех или неуспех не се носи само от правителството, което е разработило дадената стратегия, а това е и обща отговорност, която се поема и от останалите управленски нива. Това поставя въпроса за подбора на управленски кадри.
Можех да избера и друго заглавие за моята публикация, свързвайки го с отговора на въпроса – защо у нас думата “реформа” отдавна вече е натоварена с негативно значение. В този смисъл се опитах да засегна няколко от обстоятелствата, които могат да превърнат една реформа в безкрайна – отсъствие на дебат и държавна стратегия за развитие на отделните обществени системи, неразбиране за същността на всяка реформа, т.е. да удовлетворява очакванията на хората, експертен дефицит, непрофесионално упражняван мениджмънт, отсъствие на концепция за “приземяване” на държавната стратегия чрез разработени политики на средно управленско ниво. И най-важното – никоя партия не трябва да използва думата “реформа” само за целите на предизборното говорене – да се печелят избори. Всеки, който се е опитвал да я сведе само до празнословие и без практическо реализиране, много скоро обществото го отхвърля и забравя. Защото всяка реформа има една особеност – тя е свързана с очакванията за качество на обществените услуги, и нито намеренията, нито опитите за провеждането й, могат да бъдат отлагани до безкрай. Общественото търпение има граница, към която управляващите (които да са те) трябва да са чувствителни.
