Навярно съм го запомнила от многото чужди редове, които съм прочела. Но не е нужно да си ги прочел, за да знаеш, че освен всичко друго, демокрацията е знание, пари и власт. Но без знанието едва ли щеше да е демокрация, а по-скоро – безпътие, в което бавно ще умират правата и свободата. Защото винаги ще се намерят хора, които са готови да свършат тази работа – да ги убиват бавно или мъчително. Тогава демокрацията за едни се превръща в политически лукс, а за други – бавно заробване. Напоследък все по-често ме навестяват подобни мисли, но само мен ли? Надявам се покрай това, все повече да са и онези български граждани, които да разбират колко по-адекватно – на фона на настоящата политическа ситуация в България, звучи онази истина за демокрацията, според която тя не е даденост, а трябва преди всичко да се отстоява.
В предишна моя публикация (“Кога една власт ражда чудовища”) бях категорична, че управляващите целенасочено си присвояват правомощия, които са несвойствени за изпълнителната власт и не им принадлежат по Конституция. Уж ще водим борба срещу корупцията, а разграждаме онази власт и онези държавни структури, които са натоварени да се справят с нея. Такъв е случая със закриването на специализираното правосъдие. В същото време правителството целенасочено и под прикритието на „реформи” се стреми да овладее службите, за да ги използва като “бухалки” за неутрализиране на политическия опонент. Според експерти, същата цел се преследва и по отношение промените за КПКОНПИ. В тази връзка ще напомня, че съобразяването с европейските правни норми не е по желание и трябва предварително да се мисли дали тяхното нарушаване няма да нанесе щети на България.
Впрочем непрозрачността, липсата на обществено обсъждане и оценка на въздействие продължава да e проблем за това правителство. Проблемът става още по-тежък, защото провалът в законодателната дейност затвърждава усещането за некомпетентност и дефицит на експертиза. Плашещото е, че вече сме свидетели и на дефицит на ценностно разбиране що е демокрация и правова държава, и какво означава България да продължава да е държава-членка на ЕС. Последният случай, който трябва да ни плаши, защото е фрапиращо нарушение на Конституцията и на европейското законодателство, е свързан с т.н проектозакон – българският “Магнитски”. И не случайно след медийното му публикуване бяха направени толкова много негативни коментари, които не смятам да повтарям. Само ще кажа, че този документ е илюстрация на идейната същност на това управление. През целия преход към демокрация такова нещо не само не ни се беше случвало, но и никой не си го позволи да го направи. Вероятно става въпрос за хора, представляващи най-ниското равнище на “правната мисъл”, обладани единствено от преследване на абсолютната власт чрез репресия. Възможно е и това да е начин за компенсиране на комплекси или за захранване на нечии авторитарни нагони. Кои са тези юристи с подобно престъпно мислене? Българските граждани трябва да знаят имената им.
Управлението на държавата не е за некомпетентни хора. Най-лесно е да говориш за реформи, а да не ги предприемаш. Шест месеца не е внесен нито един сериозен законодателен проект за укрепване и развитие на демокрацията. Напротив, свидетели сме на пълзящ процес на подмяна на българското законодателство в нарушение на Конституцията и на европейските правни норми. Върви разграждане на установен вече институционален модел, създаден със съдействието и под контрола на европейските институции. Унищожават се изпробвани европейски механизми за ефективна борба с корупцията и с организираната престъпност. Нарушен е един от основнитете принципи, върху които функционира демокрацията – разделението и независимостта на трите власти. Недопустимо за демокрацията и за правовата държава се изземват правомощия на съдебната власт. Създават се паралелни структури, които да са под контрола на изпълнителната власт и които да действат едновременно – и като МВР, и като съд и като прокуратура. Вече го казах – изпълнителната власт иска да си осигури “бухалки” срещу политическите опоненти.
А колко далече сме днес от онова време, когато демокрацията в България прохождаше – половин живот! . Никой от нас не предполагаше, че ни очакват много години на трансформиране и на изграждане на интеграционни връзки с европейския свят. Беше само началото на нови отношения, които се развиваха в условията на активен политически диалог и реформи. Нищо от тогавашния ни свят не изглеждаше, както е сега. Знаехме, че от България се очакваше да придобие такъв икономически и политически профил, който да съответства на страна-членка на Европейския съюз. А като начало това означаваше развитие на многопартийната система и провеждането на свободни избори, зачитане върховенството на закона и защита на човешките права, икономическа либерализация и пазарна икономика, разделение и независимост на всяка от трите власти….Накратко – означаваше да изградим нова държавност….Един дълъг процес на нейното утвърждаване с едновременното трупаше на опит в политическия диалог в междуинституционалните отношения. Европа очакваше от нас решимост да зачитаме принципите и нормите на правовата държава, да се придържаме към политическия плурализъм и да развиваме пазарната икономика.
Очакваха ни много проблеми, чието решаване беше с жизнена важност, защото касаеше бъдещето ни – нашето и на децата ни. България започна преговорите за присъединяване към Европейския съюз във влошена политическа и икономическа ситуация, но всяко от правителствата след това се съобразяваше с поетия курс на развитие и с новите геополитически реалности. И ако искахме да успеем, се налагаше да бъде свършена много работа по сближаване на икономическите разпоредби, на законодателството, разгръщане на междудържавното сътрудничество във всички сфери. Крайната цел от политическа гледна точка беше да се осигури необратимост на демократичния процес, въпреки съпротивата. Тогава не беше без значение кой е политическият субект, който управлява и доколко Европа може да му се довери. През онези години имаше дебат, който беше по-скоро около различните съображения за протичането на интеграционния процес. Като съвременник мога да твърда, че най-трудно се осмисляше принципа на разделение на властите, върховенството на закона, плурализма, реалната власт на парламента, спазването на Конституцията, свободата на медиите и свободата на мнение.
Целият процес протичаше върху платформата на постоянния диалог между българското правителство и европейските институции. Така се изграждаха и отношенията на сътрудничество. Бавно започна да се усеща полъха на европейската солидарност. Паралелно се създаваха структури за обслужване на диалога в процеса на изпълнение на условията за интегриране. Изграждаха се европейските механизми за включване на трите власти – законодателната, изпълнителнатa и съдебната, в интеграционните процеси. Страната ни започна да получава информация по въпроси от общ интерес за ЕС в рамките на асоциирането. Българската администрация придобиваше опит и умения да комуникира с европейските институции. Опознавахме нормативната основа, върху която ЕС функционираше. Появиха се възможности за икономическа обвързаност чрез инвестиции, съвместни проекти и програми. Бяха приложени механизми за асоцииране като програмата за финансиране ФАР, която подпомагаше извършването на необходимите структурни изменения в стопанството. България получи възможността да получава и заеми, предоставяни от европейски банки.
Асоциирането ни към ЕС по същество беше политически процес, който течеше върху базисни европейски ценности. Всяка промяна беше резултат от политическо решение. Като човек, който през цялото това време е бил не просто свидетел, но и в центъра на политически събития, а и във вземането на решения на регионално ниво, мога да кажа, че част от методологията на вземане на такива решения беше да се преценява резултата, защото чувствителността на гражданите към всяка промяна беше високостепенна. Реформите се посрещаха със съпротива от статуквото. Аз най-добре знам как реформите в областта на културата се посрещаха от онези, чиито интереси те можеха да засегнат. Знам и защо спряха, но това е друга тема и съм я коментирала в други публикации. А и знаете какво ни се случи през втората половина на 90-те години. Oнова, което се оказа много по-важно беше възстановяването на икономиката, политическата стабилизация и поддържането на макроикономическата среда. На ход беше излизането от финансовата дупка след грабежа на банките, стопиране на инфлацията и овладяване на цените, укрепването на жизнеспособни институции, бюджетния дефицит и платежния баланс на страната. Защото трябва да подчертая, че никоя структурна реформа нямаше да е възможна, ако за нея не са осигурени стабилни вътрешни условия. Те са фактор и за привличане на инвестиции, които определено са предпоставка за интеграционния процес. А и трябваше да си върнем крехкото доверие на Европа към нас.
Най-важната част от асоциирането ни беше хармонизирането на законодателството. По същество това беше политически проблем и условие, което трябвяше да изпълним. Тези наши ангажименти засягаха всички области на правото. И България се стараеше да отговори и на тези изисквания през целия период от официалното представяне на кандидатурата през декември 1995 и после, преминавайки през всички процедури на проверка, контрол и препоръки, до приемането й на 1 януари 2007 година. За страната ни да е част от ЕС, беше политическа необходимост и историческа възможност. Самият процес приключи, след като беше отчетено, че България е способна да поеме задълженията си на държава-членка, изпълнявайки критериите за пълноправно членство – стабилни институции, гарантиращи демокрацията, върховенство на правната норма и зачитане на човешките права;функционираща пазарна икономика, придържане към целите на политическия и икономическия съюз. Към това може да прибавим и политическите документи, които българските правителства приемаха за справяне с приоритетни задачи, като например борбата с организираната престъпност и корупцията. Eдновременно с приемането на новото законодателство се създаваха и съответните структури според европейските стандарти. Процесът се съпровождаше с укрепване на институционалния и административния капацитет, разширяване и привеждане в съответствие с европейското законодателство на политиката на конкуренция, държавните помощи, митниците, данъчното облагане…. Правосъдието и вътрешните работи бяха един от основните приоритети, както и необходимостта от регулиране на процесите в отделните отрасли на икономиката, трудовата заетост и социалните въпроси, околната среда и регионалната политика.
През 2002 г. Европейският съвет оповести, че България и Румъния, при условие, че постигнат необходимия напредък при изпълнение на критериите за членство, може да бъдат прието в ЕС през 2007 година. На 15 юни 2004 г. България приключи преговорите и затвори всички 31 преговорни глави, които обхващат всички сфери на икономическия и обществения живот. При преговорите се направи преглед доколко България е “хармонизирала” законите си към европейските и дали е успяла да приеме достатъчно количество закони или промени в съществуващите, да въведе съответните регулации и нормативни документи, за да може във всяка сфера през 2007 година да се заработи така, както в останалите 25 държави-членки на Съюза.
В отделните сфери бяха предвидени преходни периоди, през които постепенно да се преминава към европейските норми и изисквания. Европейският съвет в Брюксел на 16 – 17 декември 2004 г. потвърди приключването на преговорите за присъдиняване и декларира, че ЕС се надява да приветства страната като член на Съюза през януари 2007 година. И това се случи след като през април 2005 година ЕП даде одобрение за членството на България, подкрепено с 522 гласа “за”, 70 гласа “против” и 69 “въздържали се”.
Това е моето кратко резюме на пътя, който изминахме. Но зад тези три десетилетия остават скрити енергията и опита на много хора от няколко поколения. Скрити, но не и незабелязани. Защо ви го разказах ли? За да го припомня и за да го кажа на онези, които си мислят, че всичко започва от тях. Не, не започва! А и посочете ми някого, който е успял, лишен от историческа памет! Сега разбирате ли защо обявилите се за т.н “промяна“ се провалиха толкова бързо, изчерпаха още на старта всякакъв ресурс за постигане на каквато и да е промяна и разочароваха избирателите си? А може би те никога не са притежавали такъв ресурс – ценностен и експертен? Но най-важната причина за несъстоятелността в техните действия е дефицита на историческа памет. Памет за свършеното преди тях и следване в рамките на ЕС принципите на правовата държава, които са основополагащи и водещи. Зачитането на върховенството на закона е предпоставка за защитата на всички основни ценности на демокрацията.
Върховенството на закона е ключов принцип в демократичната държава, а член 2 на Договора за Европейския съюз определя зачитането на върховенството на закона като една от ценностите, върху които функционира ЕС. Затова и съществува механизъм Съюзът да се намеси при риск от нарушаване, като се задейства процедурата по чл.7, въведена с Договора от Амстердам от 1997 година. Това може да се отнася до проблеми относно функционирането на институции в страната, в това число във връзка с избирателната система, независимостта на съдебната власт и зачитането на правата и свободите на гражданите. Предвидени са два механизма – първият е превантивен и се прилага, когато съществува ясен риск от нарушаване на европейските ценности, а вторият е свързан с налагането на санкции, когато вече е възникнало нарушение. Евентуалните санкции не са ясно дефинирани в европейските договори, но могат да включват отнемането от страната нарушителка на правото й да гласува в Европейския съвет. Не се съмнявам, че посегателствата върху независимата съдебна власт в България ще намерят отражение в доклада по хоризонталния механизъм за върховенството на закона. Очакваният ефект вероятно ще е налагането на финансови рестрикции.
