Двадесет и осем години народът ни се лута между истината и лъжата. Ще речеш, че ни е съдено двуборството между тях да е нашата Голгота. Днес усещането е, че в българската демокрация истината вече не е на почит. А това е знак, че демократичното ни развитие е все така уязвимо. Защото българската демокрация не успя да освободи ценността на личността. Защото зависимостите днес са на мода. Защото обвързаностите и посредствеността правораздават и съдят.
Какво се случва, че миналото всеки път възкръсва чрез едни и същи аналогии? Едва ли има българин, който да не може да отговори и да изреди поне няколко причини. И как иначе! Поне всеки трети е бил набеждаван, защото това беше начинът да се справят с неудобния. Неудобният най-бързо се превръща в жертва, когото всички да сочат несправедливо с пръст. Ако искате да разберете как се чувства човек, изпаднал в такова състояние, попитайте някой, който го е преживял. Той ще ви каже, че посредствеността не се церемони. Тя много бързо се прегрупирва и обува тежки ботуши, защото онова над раменете й не достига. А с тежки ботуши лесно можеш да стъпчеш и да заличиш всеки факт или обстоятелство. Посредствеността го може!
Днешната българска действителност е провокирана от точно такива хора. Те ни карат да припознаваме миналото в нея и да ставаме свидетели на предварително скицирана фабула на пореден зле режисиран политически спектакъл. Да търсим професионална драматургия в него, ще е като да оценим нашенските политически нрави като твърде професионални. А това не може да е вярно, защото преобладаваща част от политиците ни или са вече изхабени, или са невръстни в политическия си опит, което някой се опитa да пробута като ценност и предимство. E, за каква драматургия да говорим, когато основният двигател в структурата на нашия политически живот са два плана – събитийно-битовия и лирико-комедийния. Не търсете философско-идеен план! Той отдавна е или неразпознаваем за голяма част от т. н. политически елит или е захвърлен тактически на бунището.
На мода е булевардното говорене, стила на лелките от двете страни на селския плет… И тук рейтингът е водещ, като в медиите. Ухото на българския зрител и слушател отдавна е абонирано за пикантното и скандалното. Ще кажеш, че всичко в българската журналистика е сведено до чисто биологичното въздействие на информацията. Убийства, катастрофи, грабежи, миски, ТВ-водещи в кревата…. Истински апокалипсис! А в същото време лъжите и спекулациите продължават все така да владеят живота ни и да скриват истинския образ на онези, които пишат “опорките”, защото истината е непригодна за политическия им сценарий. Защо ли тогава да искаме от медиите някакво си там нравствено философско интерпретиране на стойности и ценности? Та те всички са като родени от една майка!
Демокрацията е процес на търсене на индивидуалната свобода, но едновременно с това е и откриване на ценности, които те правят свободен човек. Но оказва се, общоизвестните ценности днес нямат значение. А всеки засегнат може да се окаже потенциално лишен от възможността да защити от набеждаване собствената си човешка стойност. Нали не си мислите, че лъжата може да е морален принцип, с който се вземат най-справедливите решения? Не беше ми хрумвало, но май наистина “словото е частна собственост на Кой, Той и ДС.” Оказва се, господин Пинтев, че и истината е вече нечия собственост!
Днес нюансите изглеждат само тъмни, защото така се опитват да ни ги представят онези, чийто Етичен кодекс проповядва обективнo отразяване, което да е независимо от политическите симпатии на онзи, който им плаща заплатите. Питали са ме кой човек e несвободен. И винаги отговорът ми е бил – той е този, който сам избира несвободата си. А всеки индивидуален или колективен конфликт – искаме или не, винаги се завъртва в орбитата на обществения казус и затова не трябва като щрауса да си заравяме главите в пясъка…
