“Биячът стана Законът……Мутантите станаха норма. Докато призваните да нормализират държавата се сражават на живот и смърт как да разделят прокурорската от съдийската колегия”, написа тези дни д-р Любомир Канов. Ами прав е! Ще сте прави и вие, ако ми кажете, че ние този филм го гледаме не от днес. Вярно, има си и предистория – още от 90-те. Да, случващото се от три години е дежавю с големи поражения върху общественото съзнание. Особено като се има предвид, че сценаристите, режисьорите и главните герои в „онова” насилие и с „онзи” език на омразата, на които бяхме свидетели, днес са в ролята на управляващи – все така уверени в правото си на ненаказаност….Затова е толкова нелепо да ги виждаме сред вчерашните протестиращи. Наистина ли не разбират какво успяха да натворят, водени от чувството че са над закона и върховенството му не ги засяга?
Aко все пак искаме обществото ни да върви напред, не трябва да бягаме от истината. А тя е, че моделът на насилие, агресия и език на а омразата бе посаден през последните три години от хора, които едва ли имат право да се наричат политици – в едно с техния вдъхновител президента. Днешната агресивна среда е общото им дело, защото те превърнаха политиката в агресивно улично зрелище, а публичното говорене – в риторика на омразата. Онези, които бяха призвани да работят за обществото и за сигурността на гражданите, избраха да влязат във властта като настройват гражданите един срещу друг и като ги противопоставят. За целта използваха улицата за агресивни действия и за призиви към насилствено сваляне на законно избрано правителство. До какво ли не прибягнаха, за да се домогнат до властта? Провесваха бесилки, разнасяха черни чували, правеха вуду магии, къртеха жълти павета, оскверняваха сгради на държавността, замеряйки ги с мъртви риби, домати и яйца, палеха под нозете на полицаите…..А по-късно – като упправляващи, продължиха да онагледяват собствената си безнаказаност с агресивно поведение в парламентарната зала и с извършването на незаконни арести. Няма как „онези” действия и „онзи” език на омразата да не породят след себе си престъпления на омразата, на взаимната нетърпимост и на безконтролната ненавист.
Вчера същите тези розови либерали се опитаха да яхнат и спонтанния граждански протест в подкрепа на Дебора. Същите, които докараха омразата и разделението, агресията и насилието, нямат място сред тези протестиращи. Защото случаят с момичето от Стара Загора, този с убития Димитър от Цалапица, както и други подобни случаи от последните дни и месеци, са вдъхновявани от усещането за дефицит на върховенство на закона и са отражение на всички онези деструктивни политически действия против държавността и правовата държава. Симптом са и за растящото масово усещане за безнаказаност. Безнаказаност, която започва от върха, олицетворяван от политици и държавници.
Многократно съм писала, че за розовите либерали съдът отдавна е „свещената крава” в българската съдебна система. Потвърждава го и вчерашната позиция на т.н. Съюз на съдиите, обявил се в защита на техните колеги от Окръжния съд в Стара Загора. За тях май няма значение, че отдавна надделява общественото мнение, че българският съд е „пробит” и решенията му се разминават с очакванията на гражданите за справедливост. Хак да му е на клиента, и особено – на жертвата и нейните близки, която очакват възмездие! „Гнилите ябълки” не са в прокуратурата, а в съда”, чух го да казва тази сутрин и професор Пламен Киров. Дa, ама в същото време и на този фон, добре познати файтонни партийки оцеляват вече десетилетия с фокус върху прокуратурата. Работата е там, че не прокуратурата съди, каквото впечатление оставят те със спекулативното си публично говорене. В него крайно пренебрежимо се пропускат и другите слаби места в процеса на наказателното производство – досъдебнта му фаза. Известно е, колко важно е на този етап да се предоставят достатъчно данни, които да послужат за основание на прокурора да вземе решение, да оттегли обвинението или да го продължи до етапа на съдебното производство.
Надявам се и вие като мен да сте имали повод да се убедите, че понятието „разумен срок” в наказателното производство почти не се реализира. Но най-шокиращото в българския наказателен процес е умишленото и целенасочено протакане във всички фази на процеса за търсене на отговорност. A да се държат дела „на трупчета” и да се изчаква да изтече т.н. „давност”, е обичайна практика дори за дела с голям обществен интерес. Причината най-често е в зависимостите и в поетите ангажименти към политици и „фактори” на национално и местно ниво. Впрочем, знаете ли какво ще се случи и какъв ще е ефекта, когато на главния прокурор му бъдат отнети двете най-важни правомощия, дадени му от Конституцията – надзор по законността и методическо ръководство? Такава “рeформа” ще укрепи феодализацията на съдебната власт, а зависимостите ще са водещи при вземане на решения. Защото „играта” е не само „тука има, тука няма”, но и „ти – на мене, аз – на тебе”. Привидно всичко ще изглежда наред, а всъщност – корупцията и хаосът ще са господари. Не че сега нещата не са точно така, но официализираното завръщане към безконтролността на 90-те години ще е катастрофално за демокрацията и за правовата държава.
Случаят с Дебора справедливо пренасочи фокуса към българския съд, където, мисля, са истинските проблеми на правораздаването. Това е паяжината, която чака да бъде разплетена. А този случай доказва колко погрешен е дневния ред на законотворците ни и колко той се разминава с дневния ред на гражданите. Дневният ред на първите е как, ако могат, да останат по-дълго във властта – ако може и завинаги, но и как да овладеят с политическа квота прокуратурата …за себе си. Изглежда, че за тях няма никакво значение дали „независимостта и автономията на прокуратурата представляват неизменно последствие от независимостта на съдебната власт. Затова следва да се насърчава общата тенденция към засилване на независимостта и ефективната автономия на прокуратурата. Прокурорите трябва да бъдат самостоятелни в своите решения и да изпълняват задълженията си без външен натиск или вмешателство, като се спазват принципите на разделение на властите и отговорността.” („Римска харта” на европейските прокурори)
Вече бяхме свидетели на държавност и на политика, които в тяхната съвокупност, достигнаха апогея в провала на политическата класа и се превърнаха за българските граждани в един лош пример на безнаказаност. Няма как да продължим нататък като общество, ако езикът на омразата продължи да ни разделя, а усещането за безнаказаност да расте в геометрична прогресия. Защото очакванията на гражданите са за справедливост. А тя винаги трябва да се разглежда в нейните два контекста. Единият е, че задължение на всеки гражданин е да спазва обществения договор – правилата, върху които функционира обществото. Вторият е, че който ги нарушава – ще го застига правомерното прилагане на принципа за върховенството на закона. Докато тези две страни не се осъзнават от гражданите и от управляващите като общ критерий за зрелостта на едно демократично общество, това ще продължи да възпрепятства цивилизационното ни развитие и ще ни обрича на безпътие и лутане. А както знаем – всичко е във времето, a то не чака никого… „Panta rhei, panta chorei”, е казал Хераклит преди повече от две хиляди и петстотин години. И до ден днешен той остава прав:„Всичко тече, всичко се променя”… Ха, дано!
