Миналата седмица държавният секретар Майкъл Р. Помпео съобщи, че САЩ налага забрана за влизане в страната на съдията от Специалния наказателен съд Андон Миталов. Причината – „участвал в корупционни действия, които подкопават върховенството на закона и сериозно компрометират независимостта на демократичните институции в България“. Някои побързаха да омаловажат случая, а аз по този повод публикувах “За баснята и “камъчето” и “Общото между два нашумели случая”. Други даже не разбраха, че то цопна точно там, където трябва. Цопна в съдебната власт, и още по-неочаквано – не в прокуратурата, която е любима “дъвка” за онези, които много обичат да са нейни съдници, а цопна в съда. Цопна, за да маркира точно в целта онова усещане за корупция и несправедливост, което мъчи българите през целия тридесетгодишен Преход.
Незачитането на правото и законите е обществено явление, което не е присъщо само за България. Във всяка държава има представители на отделните власти и на институции, както или граждани или групи, които си позволяват да поставят себе си над законите. Някои от тях са си извоювали дори привилегировано положение да демонстрират недосегаемост, нарушаваща принципа на равенство през закона. А когато това става и “на тъмно”, отвътре се рушат основите на държавността, така както го прави подводната река – разрушава камък по камък и дискредитира устойчивостта на основите на всяка сграда по пътя й. Така както не можем да спрем водата й, докато изворът й не пресъхне, така и корупцията няма да изчезне, докато не извадим жилото й – примирението, че е неизкоренима. И ако не можем да го направим изведнъж, време е за стъпка по стъпка, както обясни американският посланик Херо Мустафа: „Борбата с корупцията е стъпка по стъпка“. И продължи: ”Аз имам надежда за тази чудесна страна.” Каза го пред журналисти с оптимизма на човек, който вече добре познава България и българите.
Двата случая, за които говорим са антиподи на прозрачността и на принципа, че нищо не трябва да става на тъмно. Затова и моралният ефект, който те произвеждат е “черен печат” и върху българската държавност – в буквалния и в преносния смисъл. Колко е прав министърът на правосъдието Данаил Кирилов, преценете сами, когато по повод искането за освобождаване на въпросния съдия от заеманата длъжност, той каза: „Неблагоприятният резултат за авторитета на съдебната власт и за българската държава е налице, като се засяга доверието и независимостта на съдебната ни система, както и международната оценка за възможността да се прилага принципът на върховенството на правото в нашата държава. В този смисъл, отражението на вредата не е само в българо-американските ни двустранни отношения, а е и сред държавите-членки на ЕС и всички партньори на РБ, работещи за утвърждаването на този ключов принцип на правовата държава“.
А кой е ключовият принцип? Без съмнение – принципът на върховенството на правото, който и в двата случая е нарушен. Защото корупцията не е само да дадеш или да получиш рушвет, а защото по-тежкото й изражение е свързано с моралната развала, с усещането за недосегаемост и безнаказаност. Ако трябва да говорим за съществуването на “парализа” в обществото, то тя е “парализа” на нравите. Още Хорации е казал: ”Каква е ползата от закони, ако няма нрави.” Днес най-големият ни проблем е в моралните устои на обществото – резултат от спекулирането през тези години с това кое е правилно и неправилно, кое е морално и неморално. Онези, които най-силно крещяха и крещят, призоваваха и призовават за морал в ролята им да са съдници, се оказаха лицето на разпада. Тъжен парадокс и доказателство как химията на негативното може да се изрази в химия на недосегаемост и поставяне на себе си над закона.
Държавността е комплекс от връзки и взаимодействия между отделните власти и между техните институции. Как реагира Лозан Панов – председателят на ВКС, относно искането на министър Кирилов: „Без по никакъв начин да обезпокоявам най-добрия юрист на управляващите, смея да твърдя, че неговото предложение съдържа много неясноти …” В коя европейска държава председателят на ВКС ще си позволи подобен сарказъм по толкова важна обществена тема? Думите му могат да бъдат възприети единствено като провокация към принципа за разделението на властите. Не сме изненадани, защото многократно обществото е било свидетел на подобно демонстрирана комуникация. Този стил илюстрира един тежък проблем – нейното равнище и подценяване на отражението й върху гражданите. Публичните официални канали за размяна на информация трябва да са издържани в тяхното протоколно проявление и изражение. В този контекст няма как да одобря нито изказа на Панов, нито заплахите на Румен Радев. Бъдете сигурни, вече преобладаваща част от българските граждани са потресени от тази демонстрация на вербално “надмощие”, което вероятно е по-скоро демонстриране на политическа и експертна немощ.
От публичното изявление на председателя на ВКС разбираме, че не му било ясно ”защо Кирилов иска уволнението на Миталов.” Всички разбрахме, а само той не е разбрал! Първо, въпросният съдия е “прескочил” цяла фаза от процедурата, което се смята за нарушение с дисциплинарни последствия. Това го казвам на плоскостта на професионалните задължения и компетентности. Второто е, че този съдия не е отчел ефекта, който ще възпроизведат тези му действия с оглед на спецификата на случая – Малинов е лице, обвинено в шпионаж срещу България в услуга на трета държава и му се разрешава да отиде в същата тази държава, за да получи висока правителствена награда лично от Путин – за заслуги към същата тази държава. Това няма как да не оставя съмнения и усещане за добре замислен и търсен ефект на хибридно въздействие. А вие допускате ли, че въпросният съдия не се е консултирал, преди да се произнесе? Случаят поражда много предположения и разнопосочни тълкувания. Те засягат пряко престижа на съдебната власт и достойнството на България, а индиректно – принципа на върховенството на закона в ЕС, към който принадлежим. Морално е, докато всичко се изясни със силата на закона и в името на закона, съдията да си подаде сам оставката или да бъде отзован от заеманата позиция.
Без съмнение, в правовата държава истината трябва да се казва с правни аргументи. Какво ни казват писмата, публикувани от антикорупционната комисия по случая със съпругата на президента? Документите на КПКОНПИ разкриват в детайли какъв е бил планът за действие – „тупане на топката“, докато изтече давността по чл. 73 от ЗПКОНПИ за образуване на производство (три години от извършване на нарушението). Или, както каза главният прокурор Гешев, да бъде смачкана проверката. И е прав, защото съпоставянето на фактите и на действията във времето, така както ни ги представят двете публикувани писма, водят до този извод. От първото писмо на ВВС командването (изх. No от 08.05.2019г.) става ясно, че договорът с Генчева (тогава) е прекратен на 23.09.2016 г. Това е потвърдено и във второто писмо от 27.05.2019 г. Именно този договор е незаконният резултат от евентуалния конфликт на интереси, разследван от КПКОНПИ. С прекратяването му е започнала да тече давността от три години по чл. 73, тъй като тогава е довършено нарушението. Или, казано иначе, към м. май 2019 г. (когато постъпват исканията на КПКОНПИ) комисията е имала легитимно основание да иска и да получи информация по случая, тъй като тригодишната давност е щяла да изтече на 23.09.2019 г.
Какво ми направи впечатление? Дори давността да беше изтекла към м. май 2019 г., работа ли е на ВВС да преценява това? Компетентна е само КПКОНПИ, а ВВС са длъжни да дадат документите, а в случай на несъгласие да реагират по регламентирания от закона ред. Не ми става ясно дали такъв ход е използван. Правно обосновани ли са аргументите на командването на ВВС? Моят кратък отговор е отрицателен. Първо, относно срока по чл. 73, всеки грамотен човек може да установи, че давността не е изтекла към датата на исканията на антикорупционния орган. Второ, aргументът за чл. 80, че разследваните лица вече не работят там, т.е. няма как да бъдат отстранени по реда на чл. 80, може да бъде приет по принцип за верен, но някак удобно се пропуска
Чл.81(1) и (2), които касаят отнемане на възнаграждението, получено от правоотношението или деянието, породило конфликт на интереси. Що се отнася до това, че ВВС не били задължен орган за предоставяне на информация по случая, това няма как да е вярно. Основанието е в чл. 73, където е казано, че в производството по установяване на конфликт на интереси Комисията изисква и получава информация от органи на държавна власт, органи на местното самоуправление, както и от юридически и физически лица.
Най-потресаващото в двата случая е “смелостта”, с която тези “герои” решават да не зачетат предписанието, дадено от закона. Да не го изпълниш, като “прескочиш” цяла фаза от процедурата, или да имaш куража писмено да откажеш да изпълниш искане на КПКОНПИ, да бавиш във времето изпълнението – и всичко това да е с цел вероятно или явно облагодетелстване. Дълбоко смущаващото е в начина, по който се демонстрира недосегаемост от закона. Това определя като стряскащи логически негативните аспекти и в двата случая, защото те засягат много дълбоко тъканта на обществените нрави на равнището на властта и държавността. Интегрират ги в един общ пакет на морален институционален разпад. Още повече, че и двата случая водят натам, откъдето са гласовете на онези, които много обичат да са наши морални съдници. Парадокс или трагедия, преценете сами!
Какво ще последва оттук-нататък, не се наемам да гадая. Знам само, че всяко следствие води до ново заключение, и бъдете убедени – няма да пропусна да го споделя публично. Сега важното е като граждани да се сещаме по-често, че прилагането на закона по отношение на корупцията има възпиращ ефект. А и аз не познавам никой, който да вярва, че това обществено явление е изкоренимо. Въпреки това, битката е свеждането й в допустимите за една европейска държава граници. Трябва да го направим не само заради думите на Матю Палмър – заместник помощник държавният секретар на САЩ за Европа и Евразия: “Ние сме готови да се борим с корупцията, да назоваваме лицата, които участват в корупционни практики. Искаме да се уверим, че хората са наясно, че САЩ застава твърдо и уверено в подкрепа на доброто управление, прозрачността и отговорността и ролята, която лицата, заемащи публични длъжности, играят за гарантирането на доброто управление”.
Естествено възниква въпроса, а как двустранното споразумение между САЩ и България за общи действия срещу корупция се вписва в модела на нашите нагласи – на правителството, на правоприлагането, на работата на правоохранителните органи, а и на нас като български граждани? Аз го определям като положително и надеждно. Знам, че става дума за щам на “вирус”, който хилядолетия атакува “имунната система” на всяка човешка цивилизация и винаги води до едно – до морална развала. И всеки път, всеки случай поставя по един “черен печат” – в конкретния и в преносния смисъл. Спасението, както при всяка заболяване, е да укрепваме имунната система с повече публично говорене, с нетърпимост към случаите на корупция, безалтернативно и прозрачно прилагане на законите, без привилегии за недосегаемост и имунитет. Между другото, от латералното мислене знам, че понякога едно “дребно камъче” може да подейства като най-ефикасна ваксина – достатъчно e да бъде поставена в точното време и на точното място…
