„В Русия днес народът се намира в затвора. Русия е разделена на бараки с различно тежък режим. Невъоръженият народ не може да противостои на жандармеристка армия от милион и триста хиляди въоръжени хора.” *
Режимът на Путин отне живота на още един руски опозиционер. Така се случва във всяка диктатура и при всички авторитарни режими, когато някой реши да казва истината и да се бори срещу отнетото му гражданско право да изразява гледна точка, различна от тази на Обитателя на Кремъл. А само преди точно половин година – на 11 август, на сайта на Навални се беше появила статията „Моят страх и омраза”. Беше я написал след като получи онези 19 години лишаване от свобода при условията на специален режим. В нея той споменаваше, че за това негово „признание” е бил подтикнат от наскоро прочетената от него книга „Няма да се страхувам от злото” на съветския дисидент Натан (Анатоли) Шарански – един от най-известните съветски дисиденти, осъден за държавна измяна и шпионаж в полза на Съединените щати. Той прекарва девет години в съветски затвор и е първият политически затворник, освободен от Горбачов.
По същото време попаднах на статията на Павло Артимишин „За страха и омразата на Навални”, публикувана в Zahid.net, която преведох и публикувах в моя сайт. Тогава тя повдигна у мен много въпроси, вкл. и този – защо в Русия не може да се зароди една трайна и последователна опозиция? Защото срещу такава възможност Кремъл никога не се е отказвал да преследва всеки „различен глас” и да се справя с всеки политически опонент. Защото за такива като Навални са отредени най-суровите тъмнични условия и най-унижаващото отношение. И ако някой от тях не издържи и се откаже доброволно от човешката си същност, и позволи това да продължи да се случва, означава да отреди за себе си съдбата на човек, който много лесно се отказва от ценностите си.
Във въпросното „признание” Навални е откровен и разкрива истината за състоянието на руската съдебна система – корумпирани съдии, твърде зависими от държавната власт, а правоохранителните органи той беше определил като „крадливи ченгета”…И аз като Артимишин бях озадачена, че акцентът в неговото признание беше повече насочен към онези, които са го разочаровали и „за които той беше планина, заради които той спореше до дрезгавост“, и от които бил толкова разочарован, че днес се мрази за това, че е симпатизирал през 90-те години на онези, които са убили не само неговите надежди, но и надеждите на много други руски хора. Навални, като един много добър политически анатом, не крие кои са тези, които са го разочаровали. Те са се превърнали в “забогатели олигарси”, които са продукт на „дива капитализация” и бивши „комсомолци”, назовали себе си „реформатори”. Според Навални, те „продадоха, пропиха, пропиляха историческия шанс“ на Русия в началото на 90-те години. Между другото, звучи коректно и за всяка подобна действителност в много от държавите в Източна Европа, вкл. и в България.
В този контекст е и мнението му за липсата на ефективна съдебна система и подчинението й на руския парламент и на президента, фалшифицирането на изборите, сближаването на силовите структури от бившето КГБ и настоящата ФСБ с олигархията и с държавния апарат. Процес, който още през първото десетилетие след разпада на СССР водеше единствено към диктатура и до разцвет на олигархичния модел на управление. В началото подобна позиция на Навални се е възприемала само като ревизионистична. До момента, в който той става опасен за руския режим при Путин. Режим, който се характеризира със засилване на репресивните и агресивните действия срещу инакомислещите. Европа проспа този период, защото тогава за отношенията с Русия надделяваше разбирането, че сигурността и стабилността в Европа могат да бъдат постигнати „само с Русия”. Днес има поддръжници и на тази европейска политика, но и на обратната – настъпиха промени и настоящият образ на Русия не е същият. Особено след нападението на Украйна, на Европа й се наложи да ревизира политиката си спрямо Кремъл.
До вчера Навални беше „политзатворник № 1”. От вчера той е символ на куража на руските дисиденти. Той можеше да остане да живее, в която и да е европейска държава или в САЩ. Завърна се доброволно, знаейки, че няма как да бъде пощаден от режима, в който той вижда основната причина за днешния образ на Русия. Това го отличава от Путин, за когото причините са външни, защото знае, че само така може да аргументира провежданата инвазивна външна политика и възраждането на руските имперски амбиции, подхранването на тезата за опасността от НАТО, тъй като „Алианса се приближавал все повече до руските граници”. Навални се оказа във водовъртежа от сблъсъка на две противопоставящи се мирогледни позиции. Допускам, че той много добре е разбирал сложността на ситуацията. Разбирал е и какво, и колко негативно е отражението на днешния режим върху живота и манталитета на руския народ. Бил е наясно и с приспаните надежди на неговите сънародници. Убедена съм, че главният мотив за завръщането му в Русия е, че не би могъл далече от родината да чака „нов шанс” за нея, за да се превърне тя в справедлива и демократична държава. И както се казваше в неговата изповедална статия – „и се страхувайте, че този път няма да стане като преди три десетилетия”.
Оставяйки този оптимизъм в наследство на сънародниците си, дали неговата смърт ще мобилизира опозицията или ще я доубие, защото по нищо не личи, че Кремъл с този президент би могъл да се откаже от политиката на страх и ненавист? Навални знаеше това. Но той не се побоя да остане “корав човек”, както казваше моята баба за онзи, който не се двоуми да показва воля да се бори, и да не се бои. Дори в последните публично изречени думи:” Аз не се боя и вие не се бойте!”, Навални не се остави на страха и на омразата, а в тези думи – сякаш предчувствайки какво ще му се случи на следващия ден, остави завещание с вложен в него ценностен смисъл. Какво ми остава, освен и аз да се присъединя: „Tu ne cede malis, sed contra audentior ito! (Vergilius) – Не се покорявай на бедата, а върви смело срещу нея!”
И нека да е светла паметта му!
* Това заяви пред БНТ Генадий Гудков, руски дисидент и бивш депутат в Държавната Дума, бивш полковник от КГБ и ФСБ. Гудков доскоро живееше в България и сега е координатор на връзките на руската опозиция с европейските институции, намира се във Франция.
