Зачестяването на примерите за проявено насилие и агресия сред децата и младежите, както и информационният натиск, упражняван върху нас от страна на медиите, остават усещането, че явлението е изначално за обществената ни енергия. Това е доста опасно, и ще става все по-опасно, ако продължаваме да регистрираме фактите в този им масов мащаб, после бързо да ги забравяме и така… до следващото престъпление или злодеяние, извършено от дете или младеж. Не че другите случаи са по-рядко, а защото много от най-ужасяващите примери са свързани с ниската граница във възрастта на извършителя.
От години виждаме, че с децата на България се случва нещо. Не е достатъчно да разглеждаме този остър обществен проблем само във връзка с общата агресия и насилието в общество, в което от години да се говори за ценности, изглежда старомодно. Тогава как да се справим? Не оправдавам тези, които се опитват да омаловажават случващото се, аргументирайки се, че явлението го има и в развитите страни. Това не бива да ни успокоява и в никакъв случай не оправдава цялата немощ, на институциите и на обществото за овладяването на тази тенденция. Ключът е в системната, а не в кампанийната дейност. И тя започва с превантивното проучване и идентифициране на ранните знаци за бъдещи проявления на агресията в микросредата на семейството, училището и в обществото като цяло.
Началото трябва да търсим в разколебания модел на българското семейство. Родителите, заминавайки да работят в чужбина, поверяват децата си на баби и дядовци, оставят ги за интернатно отглеждане или да се грижат сами за себе си и за по-малките. А много от онези родители, които оставaт да живеят в страната, не намират време за директен контакт с децата. Притиснати от социалните фактори, те даже не разговарят с децата си. Не се грижат за ценностното им приобщаване към знанието. Не се интересуват от училището и от учебния процес. Несподелянето води до това, че постепенно деца и родители губят доверието помежду си.
В много семейства насилието не е чуждо на родителите и на техните взаимоотношения, или самите те са обект на насилие от страна на децата. Известни са такива случаи, въпреки опита тайната да бъде опазена в кръга на семейството. Истината е, че скриването на проблема задълбочава самия проблем или е с драстичен финал. Най-често родителите или децата, оказали се жертва на насилие и агресия, се чувстват безпомощни. Причината е в страха на едните, и в липсата на система за обучение на другите – как да се справят с насилника в семейството. Също толкова тромава и бюрократизирана се оказва и законовата уредба за елиминиране на агресията в семейството чрез извеждането на виновника. Минава време и жертвата се връща в същата среда. И на децата не им остава нищо друго, освен да подражават на един агресивен семеен модел, чийто свидетели са самите те. За съжаление, тези двадесет и осем години, които са достатъчно време, за да се формира едно ново поколение, не бяха използвани за ценностно укрепване на българското семейство.
Общото изместване на ценностната система е другата причина. Децата и младите хора изостават в ценностното си развитие. Раздвоени са от различното тълкувание на зло и добро. Те трудно се ориентират кое от тях е водещо за успеха, който те смятат, че трябва непременно да им се случи – бързо и без много усилия, защото се интересуват от успяването на всяка цена. А знаците на успяване, най-често са скъпа кола или черен джип. Днес скъпите телефони са заменили кичозно висящия златен синджир на врата. А демонстрирането на охолен живот, въпреки съмненията за финансовите източници, е нещо обикновено. Случващото се, според мен, все повече се определя като симптом на нарастващия потребителския апетит – искаме все повече и повече. Но какво правим, за да се доближим до “успяването”? Насилието, нападението над възрастни и самотно живеещи хора, кражбите придружени с агресия – това ли е начинът? В същото време, ненасилствените модели на справяне и успяване не са толкова популярни, защото те някак се изгубват в общата информационна среда. И “пълненето на главите” с насилствени модели, често се възприема от децата и младежите, като единствена възможност за коригиране на насилието с друго насилие.
Стилът на възпитание в училище също е фактор за проява на престъпността. Не се отчита липсата на цели у младите хора. Не се проследяват признаците на ранната агресия в училище. Формалното присъствие на психолози в него може да успокоява гузната съвест на една институция, но не и да реши проблема, поради отсъствието на училищна политика за овладяването му. Това не позволява да се изработи ясна структура на микросредата в конкретното училище и на негативните фактори, застрашаващи ценностното приобщаване. Неглижират се първите знаци и предпоставките за бъдеща агресия – отсъствието от училище, бягство от дома, необичайна извънучилищна среда, в която пребивава ученика, характерология на семейството. Подценява се неспазването на правилата и не винаги се стига до санкции, въпреки наличието на факти и доказателства. Много често за проявите с характер на поведенчески нарушения, не се информират родителите – сърдели се и можело да отпишат децата от училището. А от изявления на родители, по повод някои случаи от тези дни, става ясно, че някои училищни ръководства реагират неадекватно и умишлено – заради имиджа на училището.
Как тогава да се набележат конкретни дейности, придружени с контрол и оповествяване на резултатите? Методология, която никой нито изисква, нито проследява. Да не говорим, че в много училища присъствието на психолози или на педагогически съветници не се оправдава – те или са помощници в административната работа на директора, или се занимават с всичко друго, но не и с това, заради което са назначени. И това се случва пред очите на синдикалните ръководства, както и с тяхното безмълвно съучастие. Но това е друга тема, касаеща упражняването на управленски механизми в днешното българско училище и неспособността на много от директорите да реализират училищни политики.
В същото време, докато училището “тъпче” умовете на децата с много излишна информация, ученето за това какво е добро и зло, остава някак в периферията. Там някъде са скрити и възможностите да се влияе на емоционалната им интелигентност. Не се стимулира и ценностното им развитие, а въвличането на учениците в социални дейности, в благотворителни акции и други, не е училищна политика, а кампания, породена от конкретен повод. Безспорно известно е, че социалните умения и социалната съпричастност формират много положителни качества – учи децата и младите хора да разбират другия, стимулират пълноценното общуване. Да не говорим, че българското училище остава все така консервативно и по отношение на разбирането, че то трябва да подготвя за живота чрез познание и умения, а не чрез “зубрене” и теоретизиране. Отдавна “папагалщината” при възпроизвеждане на учебното съдържание, не е път за успяване в училище и извън него. Подобна съществуваща “традиция“ поражда съпротива у самите ученици, а по-късно – и скрита агресия, тъй като за повечето от тях, училището вече не е желано място. Много бавно се променя и досегашния начин на преподаване, тъй като прилагането на технологиите се възпрепятства от неналичието на необходимата техническа база във всяко училище. Не се стимулират адекватно учителите, които прилагат новаторски практики.
Съвременните технологии са най-голямото завоевание на човешкия разум, но пренебрегваме последствията. Известно е, че стоенето в къщи пред телевизора или компютъра, все по-усъвършенстваните мобилни възможности за получаване на информация по всяко време, капсулират децата и младите хора, ограничават ги в практикуването на “живи” комуникативни умения. Огледайте се – даже когато са заедно и един до друг, продължават да си разаговарят чрез мобилните устройства. Това е знак за загуба на потребността от социална привързаност, но и за задълбочаваща се отчужденост. Тя пък води до стрес и неподготвеност да контролират поведенческите си реакции, вън от виртуалната среда. В същото време, поведението им продължава да се автоматизира и да наподобява това на героите от компютърните игри, с които се насърчава човекът-преследвач, хищник и убиец. И нашите “лоши” деца продължават да убиват, да се самоубиват, подражавайки на този свят, бъркайки бунтарството с гнева и насилието… И това е така, защото никой не ги учи как да преодоляват настъплението на агресията в самите тях, но и как да реагират, когато срещу тях се изправя агресивен опонент. Те не знаят как да опазят собствения си живот и защо не трябва да посягат на чуждия. Не владеят умението да разговарят и как не бива да допускат чувствата им да са водещи. А колко важно е това, може да го разберем от професор Де Боно: “Kакто треньорът се учи да контролира отбор от шест коня, така и ние се нуждаем да се научим да “управляваме” чувствата си по начин, по който да им се наслаждаваме, а не да сме направлявани от тях. Ако всички коне побягнат като стрели, колата се чупи.“ (Едуард де Боно, Как да притежаваме красив ум, С., LOCUS, 2009. c.130).
Накрая искам да спомена нещо и за ролята на българската църква. Не е достатъчна само церемониалността. Има натрупан положителен опит в дейността на т.н. неделни училища, но българското семейство остава все така недостъпно за реализирането на социалните функции на българската църква. Въпреки многото примери за добри практики – работа с деца и младежи, пристрастени към наркотици, разкриване на обществени трапезарии към храмовете, работа в затворите и в заведенията за превъзпитание на малолетни престъпници, мое мнение е, че църквата продължава да стои встрани от проблема, свързан с превенцията на агресията и насилието. Ограничена е дейността й, ориентирана към социализиране на детското и младежкото съзнание, както и към подкрепа на семействата с проблеми.
Какъв е изводът? Когато e недостатъчен буфера на семейството, на училището, на църквата и на обществото като цяло, децата намират своите алтернативи – гняв, наркотици, насилие и агресия.
