Който го е страх от мечки, да не ходи в гората
През последната година конфликтът на икономически интереси извади нездравия дух на агресията в политиката. В истинската политика такива конфликти се решават с познати от векове политически средства. Това в България вече е невъзможно, защото опонентите не са равностойни. Политическите коментатори интерпретират действията на едните като несистемни, докато системните са статуквото. Агресията на първите се превърна в последното убежище на тяхната политическа неграмотност, неподготвеност и некомпетентност в парламентарната дейност. Между другото, вие знаете ли, че Демократическата партия на САЩ е основана през 1828 година, но води началото си от Демократическо-републиканската партия на Джеферсън (1792 г.)? Републиканската – през 1854 година, и е свързана с Ейбръхам Линкълн. Те статукво ли са?
Днес липсата на идейност и дефицитът на политическа подготовка за участие в обществено-политическия живот на страната се оказват предпоставка за разправии от уличен характер. В такъв случай не е възможно да се търси какъвто и да е баланс, защото вероятността той да се случи е минимална. Причината е в това, че надвикването, личните обиди, неовладените емоции и неконтролираните агресивни реакции няма как да са част от възможен диалог. Предвид днешния парламент, наричащите себе си “протестни парии“ – ИТН, ДБ и ИСБНИ, всъщност са фракционни обединения. Лицата, които ги представляват не са нищо повече от познатото статукво, доказало назад във времето маргиналността си в политиката.
Що се отнася до ИТН, за депутатите от тази партия парламентаризмът се оказа тъмна гора. В този случай страхът от поемане на отговорност може да бъде деструктивен. И той наистина се проявява като такъв. В ситуация като тази – да си първа политическа сила и да си мандатоносител, изисква увереност в действията. Нищо не оправдава страха от провал поради неопитност, когато става дума за управление на държавата и за носене на политическа отговорност, дадена ти през волята на избирателите. Но народът ни е казал, че “който го е страх от мечки, да не ходи в гората”. Ако не е страх, тогава остава да е опасна задкулисна игра, която може да ражда само чудовища, но не и да развива българската демокрация, която укрепва само ако на нея гледаме като на дете, отглеждано с много любов и познание.
И не се чудете защо политическата култура на преобладаваща част от българските граждани е в най-ниския регистър на средноевропейските класации! Една от най-важните причини е качеството на политическата представителност. Форма на истински рецидив е и езиковата агресия, демонстрирана от парламентарната трибуна – преки нападки, изричане на заплахи и квалификации, обидни обръщения, институционална незрялост изразяваща се в неуважшение към парламентарното ръководство или към колегите-депутати, на коeто сме свидетели тези дни. (“За агресията в езика на политиците“). Няма по-глупаво от това, ако се спори с….излишна енергия, защото няокй от участнниците не е разбрал или не иска да разбере какво казва другия. Компетентният да води диалог знае, че няма как да прокара неговата теза или гледна точка, ако не умее да слуша и да изслушва другия. Тази е и една от предпоставките собственото мнение да стане неоспоримо – ще ги има аргументите, а не неконтролирания тон на гласа и неприемливата за един политик лексика.0
Да искаш да “изчегърташ” над 600 хиляди български граждани с демократично мислене – не в преносния, а в буквалния смисъл, е практикувано в едни други времена, които човечеството осъди като престъпление. Да виждаш в другите единствено врагове, пасва на севернокорейската политика. А когато управляващите се упражняват в репресиране на политическия опонент, ирационалните действия се превръщат в действителност, която вече няма как да бъде разпозната като демокрация. Но нездравият дух вече е изпуснат от бутилката. Свидетели сме на ценностен и на институционален разпад. Днес събираме отровните “плодове” на комуникацията, разрушена от вируса на нетърпимостта към другото мнение. Случва се нещо още по-страшно – ако може другото мнение да не съществува, като го елиминираме изцяло, т.е. изправя се някой си незначителен човечец и започва да диктува как това може, а онова не може, как с този може, а с онзи не може!
Крайно време е участниците в българския политически живот да започнат да разговарят eдни с други, вместо да се нахвърлят едни срещу други. Да бъде осъзнато, че върху руините, наследени от този президентски мандат, трябва спешно да започнем да градим, говорейки и изслушавайки се – това ще придаде живот и реалност на публичната комуникация. Защото ирационалното поведение в политиката все повече се възприема от избирателите като отклонение от морала и етиката. А ако ирационализмът е завладял и двете страни, може – макар и не непременно, да се стигне до сблъсък. Вече сме го виждали не веднъж. По-логичният въпрос сега е как да бъде преодолян този проблем? Отговорът е – като върнем диалога, който “вдигнатият юмрук” и политически наглеци убиха. И който успее да го постигне, той ще е победителят на приближаващите избори. Между другото, съгласна съм със социалиста Свиленски: “Изборите не трябва да са удобни за Румен Радев, а за българските граждани”. А и няма никаква пречка те да са в един ден. Художествена измислица е, че “се нарушава духа на конституционния модел”. Нека упражняването върху темата за духа да оставим на философите. По-важно е каква е абсолютната идея, заложена в Конституцията – според конституционалистите. Tя не e в интерпретирането на духа й в изгода на действащ кандидат-президент, а в спазването на правните норми в основния закон на държавата, които са резултат от историческото наслагване на векове демократичен опит.
